ИЗКУСТВО-ПРИРОДА Габровци 2023

Повече за събитието
„ТЕЗИ, КОИТО ВЕЧЕ СА БИЛИ ТУК“ – Айше Нахиде Йълмаз/ Ayşe Nahide Yılmaz/ Турция

Темата на 12-ия международен симпозиум ИЗКУСТВО – ПРИРОДА в Габровци е „Духът на гората“. Когато получихме поканата, се качихме в колата и потеглихме от Анкара. Докато пътувахме от Одрин към България, попаднахме в сърцето на слънчогледовите полета, където разбрахме, че земята се е променила. Отдясно и отляво се стелеше жълта покривка по протежение на пътя. Това беше жълтото, от което не можах да откъсна очи по време на пътуването. Когато стигнахме до мястото на събитието, това жълто беше там и като фон на плаката, закачен на входната врата на училищната сграда. Плакатът представяше Анахита – божеството, което носи вода на реките, като тези, покрай които минахме, за да стигнем до това място. Реки… бързи, пенливи, пълноводни, бавни, лениви, малки, скокливи… реки, чиито води, донесени от Анахита, доведоха хората на ДУПИНИ тук. Хората… те дойдоха сякаш отникъде, просто от сърцето на природата. Онези, които подобно на птиците, тръгнали да търсят Симург, се оказват в търсене на нещо друго и усещат, че винаги са били тук… Тези, които вече са били тук…
Всяка година Артгрупа ДУПИНИ кани определен брой художници в Габровци. Новата група обаче включва и специални гости, подбрани измежду участниците от предходната година. Тази система осигурява приемственост и играе важна роля за преодоляване на усещането за отчуждение. Разбира се, именно местните членове на Артгрупа ДУПИНИ създават усещането за приемственост, въпреки че имената им не са изписани на плаката на тазгодишния симпозиум. Членовете на групата се занимават предимно със скулптура. Затова и повечето от поканените на симпозиума художници са скулптори. Понякога обаче се канят и художници и фотографи.
Веднага щом пристигнахме в училището в това село, което за много художници е напълно различно кътче от света, използващо друга азбука, друг език, ние се озовахме в едно много познато и често жадувано пространство. Работата като начин на съществуване, на създаване на нещо ни грабна още от първия момент. Без да се крием зад оправдания, за да творим, веднага осъзнахме, че сме навлезли в пространство на общност и сътрудничество отвъд задълженията.
Миналата идентичност на този кампус оказва силно влияние върху това. Тази изоставена сграда (известна преди като училище „Максим Горки“) е служила като своеобразен трудов лагер, в който са били изпращани лошите деца на социалистическия режим. Идвайки от друг културен климат, макар и не много далечен, ние последвахме нашите водачи Марина и Калин, художници от група ДУПИНИ. Всъщност се намирахме на място, приличащо на руина, и докато се опитвахме да свикнем с този факт, осъзнавахме и колко живо е това място. Сякаш беше някаква магия и бяхме все по-запленени от него.

Комплексът от сгради се състои основно от три блока. Сградата на училището, в която се помещава жилищната и работната част, е сравнително стабилна. На приземния етаж се намира кухнята, административните офиси и няколко работилници. В работилниците има произведения на художници, които са творили тук през предходните години. Всъщност навсякъде и по всяко време може да се намери произведение на изкуството, така че това не е нещо необичайно. Вторият етаж е организиран като общежитие, има легла в коридорите, както и в класните стаи. Горният етаж е буквално изоставен на съдбата си: прашен, порутен… Докато разглеждахме артефактите, изоставени на паяжините и лястовиците, прелитащи вътре, вече се съмнявахме в безопасността и чистотата на тази галерия или музей. Защото тук имаше друг вид магия и пристъпвайки плахо, чухме в себе си глас, който казваше, че е възможен един друг вид свят.
Старата училищна сграда, долепена до основната сграда, изглеждаше много по-окаяно, но произведенията на изкуството от двете ѝ страни привличаха вниманието не само към себе си, но и към нея. Сякаш тя беше оцеляла заедно с тях. В лабиринтите ѝ от стаи и коридори многобройните творби на безброй художници предизвикваха вълнение като фантастичен филмов декор, изграден сред счупени стъкла, пропукан паркет и полусрутени стени. Дали таванът ще падне върху нас? Ще се срине ли подът изпод стъпките ни? Докъде ще се срути стената? Оглеждахме се учудено наоколо, сякаш се намирахме в приказна страна.
Местата, които посетихме досега, бяха части от старото училище, използвани като класни стаи и общежития. Може би най-важната част от училището бяха двете отделни работилници, разположени в непосредствена близост до тази сграда. Това училище се е използвало главно за нарушили закона деца с цел те да усвояват различни умения, така че да могат да продължат живота си като полезни личности, когато се върнат в обществото след изтърпяване на присъдата си. В тези работилници те се учели как да работят с метал и дърво. След като училището било затворено, повечето от материалите в работилниците някак си изчезнали или били взети от тези, които имали нужда от тях. Въпреки това в работилниците вече има много инструменти и материали, които осигуряват удобна работна среда за художниците, които идват тук. В допълнение към тях художниците от ДУПИНИ носят различни материали, които природата и хората са изоставили, и създават запаси. Много от художниците, които идват тук, ги разглеждат с интерес и любопитство, обмисляйки как точно биха могли да ги използват. По стените все още има снимки от времето на старото училище, които обясняват как да се използват машините и инструментите. Когато се вгледаме във визуалния език, използван в тези изображения, усещането за пречупване в пространството се разпростира и върху времето, в което се намираме; вече няма значение къде и кога сме, нито дори кои сме. Започваме да се изгубваме в еуфорията, предизвикана от възможността да уловим момент, който ще се стопи тук и ще освободи душите и телата ни от съвременните и удобни условия на живот и от отговорностите, и дори ще ги реабилитира. В екстаза да бъдем едно цяло с това, което вече е тук, а не с нови неща, специално произведени за нас…
Нека помислим малко повече върху усещането „вече съм бил тук“. Друго нещо, което стимулира колективното съзнание, създадено не от това кои сме, а от това, че сме тук, е с какво/какво работи художникът и как. Докато разглеждахме творбите, оставени тук от художниците, дошли през предходните години, осъзнахме, че нито една от тях не е направена с така наречените „благородни“ материали на изкуството. Всъщност повечето имаха временен характер; по-голямата част от творбите, които не бяха оцелели или пък бяха частично оцелели, са доста различни от образа на художествената среда, с която сме свикнали. Вместо луксозните продукти на високата култура, които се пренасят със специални ръкавици, окачват се по стените, излагат се и се продават в специално осветени и оцветени стерилни пространства, имаше разбиране, което се фокусира върху производствения процес и битието заедно. Училището „Максим Горки“ с неговата ритуална атмосфера беше наистина очарователно място за лечение. Място, което ни накара да се отърсим от капиталистическото модерно обкръжение, да пожелаем правото да мързелуваме с изумителна бързина и със същата бързина ни вдъхна ентусиазъм за работа. Нямаше нужда някой да ни подтиква да работим. Достатъчно ни беше това, което се намираше в природата. Да бъдеш тук, беше като чуруликането на птиците. Най-простото състояние, просто „да бъдеш“. И най-поразителното – виждахме безсмислието на онова чувство за комфорт, към което сме се пристрастили в ежедневието си, сякаш ще го има вечно. С всеки нов изгрев се заличаваше още малко от този живот и той се превръщаше в ехо във вакуума на пространството и изчезваше. В музейната част калта изсъхваше и се превръщаше в летящ прах с всяко размахване на крилата на птиците вътре, камъните, подредени в реката, минаваща през селото, се разпръскваха все повече с течението, дървените скулптури, които вятърът рушеше, не се различаваха от олющената боя по стената на училището. Преходното ни обгръщаше като екстаз на артистичната личност и нейното преосмисляне в по-свободен вариант… И в този миг вече не бяхме участници в един безумен пазар, а се превърнахме в актьори, реализиращи репрезентация, адекватна на собственото ни съществуване.
Творби от предишни години, разпръснати из кампуса и селото, вдъхновяваха нови. Поканените художници, както и многото приятели на ДУПИНИ, които им помагаха, бяха част от този процес на създаване на нови произведения. Някои се появиха още през първия ден, други се разкриха едва през последния. Река Еньовица, която минава през селото, беше един от най-вълнуващите източници за художниците на симпозиума, а в реката все още можеха да се видят остатъци от някои творби от предишни години. През зимата нивото на водата очевидно е било високо, но през лятото е спаднало, макар че все още имаше няколко дълбоки зелени езерца, където желаещите да се разхладят можеха да скачат от камъните. Мъхът на дъното на реката и зеленината на дърветата, отразена в реката, правеха водата също да изглежда зелена. Питър Пал, Джакомо де Джорджи и Ким Суним избраха да създадат творбите си в коритото на река Еньовица.

От каменния мост на изхода на селото се откриваше прекрасна гледка към реката като от наблюдателна площадка. Гледайки право надолу от моста, човек може да види работата на Ким Суним. Рано всяка сутрин тя почистваше водораслите от плоските камъни под моста, за да разкрие огромен кръг. Тази картина е нарисувана в потока в най-ниската точка на водното ниво и макар че тази следа се вижда ясно отгоре, всеки ден се предава на природата и изчезва с течащите води. Това е лунна метафора, произведение, което трябва да се разглежда като препратка към образа на луната, падаща в реката, и към природата, която постоянно се обновява.

Във всяко произведение на симпозиума има много въздействаща поезия. Още от първия ден Суним представи едно разбиране за работата, което видяхме и следвахме. Произведенията на някои художници се разкриха чак накрая. Питър Пал, който също използваше реката като място за изява, беше един от тези художници. Виждахме го да работи в ателието с плексигласова сфера и парчета метал, които беше донесъл със себе си. Понякога той използваше камъните, които събираше наоколо, за да изгради насип на място, където водата на реката е ниска. Тази изкачваща се и спускаща се форма, напомняща стълбищата на Ешер, е структура, към която, по собствените му думи, „все се връщаш“, все се връщаш на едно и също място. Завършеното произведение беше пълна изненада. В центъра на структурата той постави прозрачната сфера, която беше сглобил в работилницата. Благодарение на водата вътре, прозрачната сфера отразява реката с главата надолу, както и всичко наоколо. Образът, отразен в сферата – реката, The Climbing River/Изкачващата се река, сякаш тече нагоре, като че ли се противопоставя на гравитацията.

В първите дни наблюдавахме как Джакомо де Джорджи изгражда фигура, наподобяваща животински скелет, съставена от няколко парчета дърво, но след това той изчезна заедно със скулптурата си. Тази фигура беше отнесена от работилницата до каменния бряг на реката и покрита с кал, превръщайки се в скулптура на кон в естествена големина. Видяхме този кон и мястото, където беше инсталиран, във видеоклип (преди да го посетим заедно с художника и други гости). Защото творбата всъщност достигна окончателния си вид като пърформанс. Във видеото един гол художник (Кристиан Сеушан), скрит в калната кожа на коня, разкъса корема му и излезе (роди се), след което пропълзя в реката. Това беше човешко същество, родено от произведение на изкуството. Когато отидохме да го посетим, върху гладката повърхност на скалата под слънцето видяхме останките на коня с разкъсан корем. Това беше доста драматична сцена. Останките, представящи процеса на унищожаване на една история на възникване, създаваха усещане за горчивина. Много е вероятно калта да се отмие с първия дъжд и скоро от дървения скелет да не остане почти нищо. Всеки път, когато видеото с пърформанса в архива на ДУПИНИ достигне до зрителя, раждането на художника ще се повтаря подобно на Сизиф, който бута онзи кръгъл камък нагоре по хълма…

Това не е събитие, при което произведенията на изкуството се излагат между четири стени и се подреждат едно до друго или на пиедестал, за да можем лесно да ги разгледаме. Ето защо това, което ни направи силно впечатление в деня на откриване за публиката, беше, че посетителите видяха себе си като част от това събитие и осъзнаха едно преживяване отвъд споделянето на този специален момент. Както гостите, които разпънаха палатките си край гората, защото нямаше къде да пренощуват, така и жителите на селото, които ни гледаха с гордост, докато обикаляхме с произведенията си из селото, осъзнаваха, че са част от това събитие. След дългата разходка покрай реката, за да разгледаме произведенията там, се запътихме нагоре по склона в горния край на селото покрай китни овощни дръвчета. В една от градините близо до пътя Михаела Каменова беше изваяла от стволовете на дърветата своята творба на мъж и жена. Творбата сякаш се беше замаскирала в градината и поздравяваше минувачите като плашило, представящо се за дърво. Каменова е художничка, която работи предимно с метал. Тук обаче тя се впусна в едно приключение, в което я водеха парчетата дърво. Краят на това пътешествие я доведе до фигурата на мъж и жена, които мълчаливо наблюдават минувачите от една градина.

След като разгледахме творбите, разположени в селото, се насочихме към работите в кампуса на ДУПИНИ. Не е лесно да се разпознаят новите творби сред тези, направени през предишните години. Срещу величествения дървен кръг на входа на кампуса Фарзанех Наджафи е създала инсталация от две палатки, изработени от бял плат, пробити пиксел по пиксел във формата на паунови мотиви. Художничката очевидно е подготвила дупките по платовете с помощта на технология, преди да дойде в селото. Тя опъва перфорирания плат, който е донесла със себе си, върху подготвените от нея рамки, за да образува открита палатка-заслон в селото. Когато слънчевата светлина прониква през дупките на платовете, от играта на светлината и сянката се създават интересни образи. Това е интерактивна работа. Някои зрители влязоха в тези подобни на палатки подслони и се снимаха с пикселизирани светлини, падащи върху телата им. В много култури паунът се смята за един от символите на женствеността. Наджафи изучава мотиви от българското народно изкуство и избира подходящо изображение на паун за своята работа. Образът и фрагментите светлина, които падат в палатката, се превръщат в символичен вик за местата, където се ограничават правата на изразяване и съществуване, особено спрямо жените. Тази творба отразява крехкостта на нашите убежища или изгарящата нужда от подслон. Наджафи не идва за първи път в Габровци. Имала е възможност да бъде тук предишната година и също е реализирала инсталация, посветена на жените. Образът, който е използвала в работата си „Анахита“, е вдъхновил тазгодишния плакат. Фигурата на Анахита, която тя е избрала от най-старите визуални изображения на жени, може да се разглежда като обобщаващ образ на култа към богинята в матриархалните общества. Анахита, Ищар, Инана, Кибела, Артемида, Венера, Афродита, Ева и дори Мария са били смятани за олицетворение на източника на живота във вярванията на различни култури. Особено важно е да се подчертае, че Анахита се свързва с реките, които осигуряват плодородието на земята. Защото художниците, които са идвали тук, са се стичали като река от различни части на света, носели са и определен вид плодородие на земята в друг смисъл.

Вътре в кампуса, в голямата градина, простираща се към гората, може да видим дървени и метални творби. Някои от тях са разрушени от времето и са се превърнали във визуално пиршество, тъй като постепенно изчезват и се сливат с природата все повече. Новото произведени сред тях е изработено от ръцете на Пайви Лааксо. Когато художничката вижда един много дебел дънер на дърво, висок около 2,5 м, който е изпълнил функцията си в естествения си живот, тя решава какво да направи. По форма външната част на дървото вече приличала на завършена скулптура. Вътрешността е била издълбана по естествен начин. Тази вдлъбнатина, достатъчно голяма, за да се вмести в нея лесно човешко същество, беше дом на всякакви скрити намерения. Художничката постави дънера не хоризонтално, а вертикално. По този начин вертикалният и кух ствол се превърна в хермафродитно същество. Лааксо аранжира в хралупата камъни с форма на яйца, покрити със златно фолио; тя пресъздава вътрешната повърхност на това същество, с което природата е приключила, с безкрайните скрити значения на човешкото същество. Обелва кората, покриваща повърхността на ствола, като по този начин създава светли и тъмни участъци на повърхностите, придавайки на ствола живописен вид.

Градината има няколко различни части. Лааксо постави работата си пред задната работилница. Тази част на градината обгражда училищната сграда. Има десет или петнадесет стъпала нагоре към много по-голяма градина, заобиколена от гора. Имената на Орфей Миндов, който издигна нова творба в далечния край на градината срещу унищожената си творба от предишните години, и на Румен Димитров, който работеше предимно в гората, не бяха включени в плаката на симпозиума, но като естествени членове на Артгрупа ДУПИНИ те работеха неуморно и вдъхновяваха новите художници на симпозиума. Особено Румен Димитров може да се нарече обединяващата сила на това събитие. Димитров, когото художниците наричат „Попа“, е част от групата още от първите години на симпозиума. Той обичайно създава творби в различни части на гората, за да оставя своя отпечатък, подобно на животните, които маркират своята територия. Или по-скоро гората го е приела и те са станали едно цяло. Докато старите му творби очароваха новодошлите, той добавяше нова поезия и магия в гората. Той е чудесен пример за неуморно и с радост работещ творец.

Край високата градина имаше още една голяма площ с около двадесет стъпала. Иван Василчин, един от художниците от района, където е живял Бранкузи, избира да постави творбата си на тези стъпала и предлага великолепно преживяване. Още от деня на пристигането си той планира да реализира произведение с препратка към скулптурата на Бранкузи „Целувката“. Използвайки метал и стари дървени порти, които открил в работилницата и в кампуса, той създава форма с височина около четири метра. Тази творба на открито – „Врата в сърцето на природата“ – е символична порта, която може да се заобиколи, а не да се премине през нея. Когато се гледа от фасадата, в горния десен ъгъл на вертикалната форма се вижда обърнат триъгълник, наполовина запълнен и наполовина празен. Запълнената част на този триъгълник, която е добавена, за да оживи правоъгълната структура на портата, е надвиснала над основната структура. Това е вълнуваща гледка за посетителя, който гледа към сградата от подножието на стълбището. Зад вратата се откриват горите на Балкана, които са създали хиляда и една легенди.

Десислава Атанасова и Нено Белчев създават скулптура в задния двор на училището, на малко по-усамотено място, комбинация от палатка и тотем, напомняща по форма за примитивните култури. Двамата художници оформиха скелета, който нарекоха „Духът, пазител на гората“ (Шаман), с клони. Покриха външната част на формата с материал, който изкопаха от земята и омесиха с вода и суха трева. На гърба, който отпред прилича едновременно на торс и глава, поставиха сухи треви, сякаш е коса. Малките дупки, оставени на повърхността на структурата, дават информация за нейната вътрешност. Тази техника, една от най-примитивните форми на производство, все още се използва в различни части на света за изграждане на подслони. По този начин произведението, което показва и най-чистото състояние на човешките същества, има силата да защитава не тези, които са вътре, а тези, които са навън. Художниците превърнаха многобройните хора, дошли да им помогнат, и публиката в част от основния лечебен процес.

Последните творби от симпозиума „Изкуство – природа“ са разположени в сградата на старото училище. Като се прибавят към тези от предишните години, произведенията на изкуството изпълват всяко кътче на училището и го правят да изглежда като приказен музей. В по-тъмните места гледахме видео пърформанси, които подчертаваха многостранния характер на събитието, обхващащо всички видове изкуство. В една от старите класни стаи беше показана последната творба на Мерназ Рашно, която в продължение на дни рисуваше изображения на птици върху малки късчета хартия. След като училище „Максим Горки“ е изоставено, то се превръща и в място за птиците, които влизат през счупените прозорци. Малките горски птици все още летяха във вътрешността на сградата. Техните пера, изпражнения и гнезда дори са вдъхновявали много художници. Рашно беше един от тези художници. За своята творба, посветена на историята на Симург – една от най-впечатляващите приказки, които ни идват наум, когато става дума за птици, тя поставя своите малки картини около образа на гигантска птица. По време на трудното пътешествие, за да стигнат до Симург, мъдрата птица зад планината Каф, в преследване на загадката, птиците, чийто брой намалявал и намалявал, докато останали съвсем малко, научили, че Те са истината, че Те са Симург. Творбата на Рашно представя приказна, цветна визуалност, в хармония с характера на това трудно и поетично пътуване. От една страна, беше вълнуващо да мислим за птиците в тази история като за нас самите, а за планината – като за Балкана.

Ивелина Берова участва със снимки, направени по време на симпозиума. Берова е направила снимки на човешки тела в кампуса и в селото, които е подредила сред природни образувания като скали, почва и дървесни хралупи или изкуствени части от пространството като старо дърво и стени. В зависимост от ситуацията, с помощта на боя или други дребни интервенции, тези тела са превърнати в продължение на пространството, пред което са застанали и в което се намират. Фотографиите, които бяха представени в коридора на основната сграда с прожекция, разкриха много впечатляващ и елегантен символизъм по отношение на привличането на вниманието към природата чрез човешкото тяло и одухотворяването на земята. Дърво-човек, вода-човек или камък-човек спонтанно отразяват мистерията на съществуването в нейната най-буйна форма. От една страна, най-примитивната част от нас, а от друга – най-изтънчената част от нас, са тук, разкривайки всичките ни противоречия.

На втория етаж на сградата, която преди това е била използвана като общежитие, във всяка от стаите има произведения на изкуството. В допълнение към работата си в реката Ким Суним е поставила своя авторски подпис в две стаи тук. Тя беше събрала малки птичи пера около стаите и ги беше прикрепила едно към друго с тънка тел, създавайки прозрачен облак, реещ се в пространството. Тази доста деликатна творба представлява следите върху въздуха, оставени от лястовиците, които непрестанно прелитат от едно място на друго. В друга стая Суним измете от пода дългогодишния прах и птичи изпражнения и повтори кръговете, които беше изстъргала върху речното дъно, като този път намокри паркета. И така, Луната, която беше пуснала в реката, беше влязла в училище „Максим Горки“. Добре ще е да припомним и следното. Суним бе избрала Луната за своя тема, а друг художник беше избрал Слънцето и го беше поставил над луната, която Суним беше изстъргала в реката. Кристиан Сеушан, член на Артгрупа ДУПИНИ, беше там, за да работи заедно с поканените художници. Неговата инсталация на слънцето, окачена на моста, блестеше ярко благодарение на огледалата между материалите и представляваше чудесен диалог с работата на Суним.

В последната стая на горния етаж имаше разказ за едно пътуване. Мехмет Йълмаз, вдъхновен от идеята, че „зад всяко произведение стои физическо и умствено пътуване“, превърна пътуването си до Габровци в творба с ярки цветове. Използвайки стари врати и пана от склада на работилницата, той създаде творба, наречена Heymimres (Многобройност-4 / Спомени за Габровци). Йълмаз проектира тази работа в рамките на серията Heymimres, в която се фокусира върху връзката между heykel (скулптура), mimarlık (архитектура) и resim (живопис/картина). Произведението се състои от две основни части (комбинация от образа на вратата и стената), закрепени една за друга с панти и с прикрепени към тях прозорци. Благодарение на сгъваемата конструкция на произведението то може да стои стабилно, когато основните части се отворят на деветдесет градуса. Тази скулптура, която стои в центъра на стаята като картина, по която може да се ходи, е карта на спомените и впечатленията от пътуването от Анкара до Габровци. След като завърши тази работа, той умело подреди дребните предмети, които намери около себе си, в кутия с крачета и произволно изля боите върху тях, за да създаде цветна абстрактна композиция. Тази спонтанна творба е озаглавена Kolay Gele (Спомени от Габровци). При разговори с български художници той се изненадал, че това е един от турските изрази, които те знаят. Kolay Gele, което е трудно за превод на други езици, на турски означава „добър късмет“, „надявам се да се справиш лесно“. Пожелание към работещ човек… Колко трудна и същевременно радостна работа е да събереш на едно място хора от далечни краища на света, с напълно различен живот, без никакъв користен интерес, и да установиш близост, сякаш те винаги са били тук. Kolay Gele, ДУПИНИ!