Културата – со паре или со Дупини

С любезното съгласие на автора Бойко Ламбовски препубликуваме текста, писан през далечната 2003 година, след гостуването му на пленер на артгрупа Дупини в някогашната махала Дупини.
Благодарим!

Артгрупа Дупини
––

„Културата предлага на човека възможността да размишлява върху себе си. Това е, което ни прави човешки същества, рационално и етично заангажирани. Чрез нея човекът различава ценностите и прави избор.“
Из определението за култура, дефинирано от ЮНЕСКО през 1982 г в Мексико.
–-

Преди много години, дори векове, в Тревненския Балкан живеели две надарени сестри. Били със силно изразени рубенсови форми, особено под кръста. Сестрите се омъжили и заживели в две съседни махали. Лека-полека хората почнали да наричат едното село Горни Дупини, а другото – Долни Дупини, според съответната нивелация и специфичната им забележителност. Били чудни дюлгерски селища. После западнали. Сега в тях не живее никой.
Но художници ходят. Сестри отдавна няма, а Рубенсово – има.
Което доказва: „Ars longa, vita brevis est.“*
–-

Няма да намерите Горни и Долни Дупини на картата, освен ако има карта на нетрадиционното арт-съзидание. По соц. време махаличките Дупини били прекръстени на Горни и Долни Еневец, а след това изгубили и население, и име.
Затова ние дочакваме гид – търновския художник Румен Димитров-Попа, и поемаме към това трудно откриваемо иначе място.
На около 20 километра югозападно от Велико Търново асфалтецът изтънява като бара през августовска жега. После съвсем изчезва. По-нататък с кола можеш да продължиш само ако тя е бронетраспортьор, или си я прежалил.
Закатерваме уседничавите си телеса по обрасъл с храсталак и треви път. А на места – о, първо чудо! – пътят в тази прилична на джунгла гора изведнъж се показва в бившата си калдъръмена хубост.

Тогава се забелязва, че е бил не по-лош от улиците в старинен Пловдив, например. Акуратно наредените плочи просветват тук-там, затрупани от пръст, обрасли с цялата флора на региона. А и не само флора има там.
Както се изкачваме, изведнъж някакво движение в краката ни кара групата да спре.
Огромна и пъстра змия се извива в тревата и не бяга. Навеждаме се и откриваме: змията е захапала жаба. Жабата се е надула, за да затрудни влечугото в гълтателния му мерак. Като забелязва навалицата, змията неохотно пуска плячката си, изсъсква срещу нас и отпълзява под шумата. Жабокът ни гледа, но не мърда: задните му крайници са парализирани от захапката.
Този първи природен ескиз на подстъпите към Горни Дупини – място за пленери и изкуство, редуцира екипа ни. Някак дискретно шофьорът изчезва; намираме го 5 часа по-късно в колата, първите му думи са:
„Змията изяде ли жабата?“

Каквото не знаем, не знаем.
Кой може да е категоричен за всичките природни или духовни драми?
Наема ли се някой да каже дали пазарът изяде културата? Или я глътна, преработи и възпроизведе в нова, по-висша биохимическа консистенция?
И да си наблюдавал процеса, няма как да си сигурен, трябва дистанционен анализ на полученото.
Творческата група „Дупини“, вече регистрирана като Сдружение „Дупини“, включва 11 художници предимно от Търновско. Те се събират през лятото в махалата Дупини и си правят пленер в най-пълния смисъл на думата (френското plein air значи теферич, не виждам по-точен еквивалент от този турцизъм). Идват и доста гости. Правят го, както обясняват, не за да се противопоставят на официалната култура, а за да „търсят нови и разнообразни форми за представяне на творчески продукт и на културно общуване“.
Но то комай всеки в културата търси това, а като погледнеш под фразата, се оказва, че се търсят главно пари.

Затова бих определил търсенията им по друг начин – тези художници се събират и работят в Дупини, защото много им е кеф и се грижат за кефа си. Ала всеки несанкциониран кеф, дори културният, е вид противопоставяне.
Та „Дупини“ си рисуват в селото-джунгла, канят чужденци – идват им шведи, румънци, македонци… После правят и изложби – в „Баня старинна“ в Пловдив, в галерията в Търново, сега предстои в София…
Ала пари никой не дава, което също не е изненада.
Няколко фондации са им отказали, а в МК те изобщо не са и искали; нямат усещането, че оттам се дават пари за изкуство, когато има толкова по-важни неща: заплати и командировки в чужбина например.
Общо взето, дотук нищо кой знае колко интересно, ако изключим самото Дупини.
А самото Дупини е артефакт и основният принос на симпатичните художници е в това, че го обичат.

И че го пазят, разбира се, отчасти го и поддържат от пълен разпад. Пръв се заселил тук Румен Попа. Твърди, че когато дошъл, къщите били така, както са оставени преди десетилетия. Всичко си стояло, съдините, играчките, хлябът по масите, окаменял от въздуха и отсътствията. После полека взели да идват и приятели, купили някои постройки.
В тези двайсетина къщи не живее никой. А са градени като за векове. Дюлгерите, които са ги обитавали, са иззидали с изумителен майсторлък огромни и премерени като с компютър каменни стени. Препитанието било такова: лете мъжете отивали на гурбет, семействата оставали да земеделстват. Били заможни сравнително хора, още живи старци и запазени по къщите писма свидетелстват, че всяка къща е имала поне два вола, два коня, две магарета, овце и птици. Големите обори също говорят за това. Запазени под някои сайванти, още зеят с гърла към небето огромни плетени кошове. Според Попа там събирали почти ендемичните местни сливи и ги сушели за пестил.
Самият Румен Попа е без постоянна работа, има три деца, „2-ма първокласници и едно малко“, правил е няколко изложби, напоследък страшно го увлича дървото.

Втората змия, която срещаме, е негово дело.

Стои изправена на една от селските улици, и се нарича „Кобрата“. Между къщите и зидовете, ту тук, ту там се виждат странни фигури – някои от дърво, други – от метал или камък. Те сами за себе казват нещо, но явно говорят по-значимо в общия хор на зидове, обрасли с почти неконтролируема флора.
Повечето къщи са отворени, за жалост някои са подложени на „декеремидизация“ от пришълци. Гъмжи от всякъкъв вид гущери, съсели, насекоми. Градежите са изключително стабилни откъм камък, само тук-там гредите поддават.
Сядаме в „централния“ двор на пленера, близо до „банята“. В Дупини има водопровод, но водата не се пие, тръбите са ръждиви. Банята е маркуч, изведен в полуразрушен плевник с високи като на кула яки каменни стени. Най-важното е, че има електричество, има дори улично осветление, общината го е включила. Художниците сами си го пускат и плащат.

Улично осветление има, улици няма.

Има обрасли с трева и мъх пътеки между зидовете. Има и тоалетна. Тя, въпреки клечащия си селски вариант, е безусловно произведение на изкуството. Художниците са я издялали от цяла каменна плоча, наследство от дюлгерските времена. И са изрязали отвора във формата на сърце, един вид – нищо естествено не може да разруши любовта, ако я има.
Докато ни обяснява, че 130 работи са създадани само при първия пленер, Попа слага на масата джиброва ракия, дело на баща му. Незвестно коя поред изненада – ракията е ледена!
В това диво място има хладилник.
Всъщност „назад към природата“ не значи да се ходи на четири крака, както сполучливо е отбелязал Волтер.
Масата е също от каменни плочи, наблизо има огнище за скара, а наколо се виждат някои от по-фундаменталните работи на дупинските съратници. Забелязват се и неща, за които е съмнително дали са нарочни „инсталации“, или са дело на дюлгерите, пресътворено от разрухата по нейни собствени и причудливи арт-канони.

Отведнъж ме осенява прозрението, че цялото това нещо – масата, скарата, зидовете, зеленината и скулптурите наоколо, е една огромна инсталация, което бързам да съобщя на художниците, а те ме гледат хитро: че ако не беше така, щяхме ли да се събираме тука, бе?
Край масата са вече доцентът по скулптура във Великотърновския университет, също „дупинец“ – Георги Минчев, и още двама членове на задругата – Цветелина Георгиева и Румен Рачков-Дървесния. Цветелина поднася салата и албуми с произведения на „Дупини“. Орфей Миндов е стреснал публиката в „Баня Старинна“ с гипсови крака, Милен Джаковски – с дърворезби, със странни инсталации Валентина Радева-Лапчева и Кристиан Лапчев.
– Румънецът Дан Паладе много се плашеше от всичко: той не може да търпи насекоми – развеселява се дружината.

И Дървесния разказва, че Паладе веднъж съгледал смок, от което изпаднал в ступор, та Дървесния отишъл да тегли смока от дупката му, за да успокои госта, че влечугото не е опасно. В ответ Паладе теглил една майна на английски на Дупини и цялото мироздание, и се залостил в стаята си.
Престоял там, що престоял, па излязъл – да рисува. А сега цяла година пита като кога ще е следващият пленер; страшно му се идвало пак.

Посетихме „Шведската стая“ – там нощуват шведите, които идват от Дружеството на художниците в Гьотеборг. Стаята изглежда като бърлогата на Маугли при вълците. Освен това наоколо гъмжи от кърлежи, дървеници, комари и всякакви други безобидни и палави живинки. Според свидетелства те предпочитат шведското месо пред имунизираната от джибровица и генетично подготвена местна творческа мръвка.
Кърлежите по принцип ги вадят на място, но веднъж една шведка пострадала по-особено – кърлеж й се забил на венериния хълм. Тя се притеснила, водили я на лекар чак в Търново, да го вади.
– Ама лекарят се притесни май повече, един час не можа да се справи – смее се Дървесния. – Много му трепереха ръцете…
– Когато видяха условията първия път, пребледняха и се вкамениха – разказват дупинци за шведската делегация. – Ама после всяка година напират да идват за по 10 дни, а като си заминават, плачат.

Македонката Биляна Василева, поне според снимките – ефирно и скромно създание, е оставила следната рецензия в дупинската митология:
– Яс сум много задоволена. Яс не сум яла толко сладко…
Яденето е – каквото има. Единия пленер бил спонсориран с пет ярета. Нарекли ги така – Понеделник, Вторник, Сряда, Четвъртък и Петък… Според деня, в който щели да паднат жертва на изкуството, и да се превърнат в димяща инсталация върху шиша край каменната маса.
– Най ни беше жал за Петък – разказа Дървесния. – Много се беше привързал към нас, ходеше подире ни и разглеждаше това, което рисуваме. Не го заклах аз, друг го закла, май Борислав Петров. Нямаше как да го помилваме, да са го изяли вълци тука…
– Или вече да е станал миризлив и див пръч – не харесва перспективата Цветелина.
През зимата наблизо вият вълци, виждат се често. А в края на май и началото на юни, сутрин рано, се чува гръмкият рев на елените, закопнели за любов.
На върха, близо до махалата, под огромен дъб, са остатъците от селското гробище. Гробовете вече са в гъста, тъмна, почти непроходима гора.

Тук отдавна не умира никой, като музей е.

От най-старите гробове стърчат само малки камъни. По-новите още са оградени, някои с виртуозни железни огради.
– Ние не сме от тези, които продаваме успешно това, което правим – признават дупинци. – За нас изкуството не стана бизнес, чуждо ни остана някак бизнесът.
Всеки си вади хляба, както може.
А Георги Минчев развива мисълта:
– Аз смятам, че би било прекалено да искаме такова нещо от Господа – хем да се радваме толкова на това, което правим, хем да искаме и пари за тази радост.
Хм, мисля си аз, докато побарвам някакъв вестник в колата, вече на връщане. Не може и без пари тази работа, изкуството. Във вестника аслъ точно за това пише – българското изкуство и култура имат поредни постижения и постъпления – този път в околностите на Киноцентъра щяла да се снима американската продукция „Спартак“, а после и руският филм „Турски гамбит“. Там била снимана и рекламата на швейцарски часовници „Сандос окоп“, в която дори участвали български актьори.
В американския филм също щели да се включат българи – за построяване на килиите на гладиаторите и арените.
Което си е безусловен успех, като се има предвид какви дюлгери е имало в Дупини. Мержелеел се шанс и за министъра на културата Абрашев, той даже рекъл: „Писал съм музика за филми и ако ме поканят от чужда продукция, бих приел, стига да ми дадат малко време. При мен не писането, а времето е проблем. Бих бил много подходящ автор за „Спартак“, защото имам мащабно симфонично мислене, а такива филми изискват мащабност!“

Даа, с пара става тя, мащабността в културата! Поне видяно от Дупини. Сигурно и от над Дупини е така.
Да предположим, че небесният Войвода реши да си качи малко земна култура при него и проводи някой архангел, да му докара.
Да предположим, че архангелът попадне в България, и да предположим, че след известно проучване бие един метафизичен mail до Войводата:
– Войводо, в тази страна може да стане култура, али или со паре, или со Дупини. Какво да правя?
Като се знае, че Войводата познава всичко, дори македонските вицове, и определено не е небесна работа сеченето на пари, е ясно какво ще отговори.
За тези, за които не е ясно, припомняме вица.**

* Животът е кратък, изкуството вечно. /Лат./
** Македонски войвода пратил свой човек в Одрин, да намери пушки за борбата. Онзи оттам написал:
„Войводо, пушки има, али се зимат или со паре, или со дупе.“
Войводата тутакси разтракал телеграфа:
„Паре нема. Действувай!“

Бойко Ламбовски

Статията Културата – со паре или со Дупини е публикувана на 14 юни 2003г. във Вестник Сега.

Бойко Ламбовски е роден през 1960 г. в София. Негови стихове са превеждани на над 20 езика. Пише публицистика, превежда от френски и руски. Лауреат е на различни награди за поезия и публицистика у нас и в чужбина. Председател е на българския ПЕН-център от 2013 г.
Книги от Бойко Ламбовски: Вестоносец – стихове (1986); Ален декаданс – стихове (1991); Едварда – стихове (1992); Критика на поезията – стихове (1995); Господ е началник на караула – стихове (1999); Тежка картечница преди сън – стихове (2004); Бране на думи – избрани стихове (2004); Глупак в подлеза на света (2007) – статии, есета, фейлетони; 5 цикъла с пояснения – стихове (2010); Разкази – разкази (2012); Нощната лампа Васка – детски приказки (2014); Аутисо – поезия (2016)

.