Векове наред сме приемали, че историята и изкуството са поредица от стъпки напред, неделими от икономическия прогрес на Западната цивилизация. Понятието на нашата култура за природата, също както и посветеното на нея изкуство, я определя като „естетическа недвижима собственост” – просто материя, която трябва да бъде манипулирана, преобразувана и поправяна, за да можем ние да потвърдим своето господство над нея. Както казва преди време Дюшан: „Човекът е изобретил изкуството. То не би съществувало без него. Изкуството няма биологичен източник. То е обърнато към вкуса.” И все пак кой днес би отрекъл, че изкуството винаги е било част от природата? То е толкова необходимо на обществото, колкото слънцето е нужно на природата, защото хвърля светлина (да перифразираме Гоген) върху въпроса кои сме, откъде идваме и накъде отиваме.
–––
Противно на общоприетото мнение, човешкият и естественият дизайн не се изключват взаимно, а се допълват. Всеки опит да открием тъмното сърце на истинския творчески импулс трябва да включва предефиниране на човешката култура в контекста на природата. Междувременно последната сякаш не съзнава човешките усилия и все пак силно се влияе от тях. Днес от нас зависи да възродим своя социален и естествен пейзаж, да се адаптираме към него с по-нови, по-провокативни и разнообразни начини. Само чрез радикална реинтерпретация на понятията „природа” и „култура” изкуството може да намери нови пътища, за да се възземе. Да мислиш, действаш и твориш „естествено” не е лесна задача в една култура, която набляга на развлечението, изкривяването и деконтекстуализацията. За целта трябва да осъзнаеш, че наистина всичко има значение. Решението не е нито структурно, нито синтактическо. То изисква основна увереност във възприятията, интуицията и ритуала на изследване на материалите с усет за тяхната потенциална сила и магическите им свойства.
–––
Обикновено отъждествяваме идеализма с видимата промяна или го отхвърляме в полза на нихилизма. И двете позиции спъват творческия импулс на художника, защото в основата им са поставените пред вътрешното ни Аз задачи, а не усетът ни за него. Сякаш се страхуваме, че спрем ли да гледаме на всичко през призмата на индивидуалния успех, ще загубим самото ядро на своето съществувание – нашето его. В момента се извършва бавна трансформация към едно по-цялостно състояние на културата, в което ресурсите, комуникационните системи, технологията и пермакултурата ще работят заедно. Етиката на доброто и злото, на правилното и неправилното вменява на изкуството и природата религиозна и идеологическа йерархия. Тази йерархия трябва днес да оставим в миналото.
–––
За да развием по-силна връзка с природата, трябва да измислим прокреативни модели за човешката култура и цивилизация – от това зависи нашето бъдеще. Само разумът няма да подобри качеството на живота ни. Както пише Томас Бери: „Ние непрекъснато мислим за човека като нещо първично и за Земята като негово производно, вместо да мислим Земята за първична, а човека – като произхождащ от нея. Това трябва да се промени”. Вечно менящият се поток от енергии, част от жизнения процес в нашата биосфера, е прокреативната сърцевина на желанието ни да трансформираме, обогатяваме, изразяваме и усъвършенстваме. Нуждаем се от изкуство, което не разглежда пейзажа само като суровина за проект на екологична тематика, а затвърждава общия ни опит на живи същества и приема природата като цел, а не средство на творческия процес.
–––
Предлаганите от медиите внезапни визуални отрязъци от една подсказана по-широка реалност са само временно състояние на ума; и все пак тези образи влияят върху ежедневието ни по-лесно от художествените творби. Защо? Защото тези откъслечни фрази на визуалната фрагментация са част от присъщата ирония на една подхранвана от потребителски ценности култура. Като търсим изчистена, постмодерна версия на красотата, ние отхвърляме етиката на единството, върху която стъпва класическият ни усет за естетика (онзи, според който всяка част съдържа в себе си цялото). В една култура, където красивото по условие изключва грозотата, където абстракцията и конкретното биват противопоставяни (смътно, за да запазим усещане за ред сред безпорядъка), фрагментът не включва някогашния си контекст, а бива възприет като нещо завършено. Парченцата информация, които изграждат нашето светоусещане, не са архаични късчета от митологични представи, стъпили върху реален и специфичен за нашата култура опит, нито носталгично ехо от наследството на Романтизма, а отзвук от един визуален синтаксис, основан на системите за максимално производство и възпроизводство. Визуалният фрагмент представя истината като скорост, уловена за микросекунда, като призрак в машината.
–––
Нашата съвременност страда от технологическа слепота. Ние кодираме и обработваме реакциите си спрямо образите, а после ги изхвърляме, готови за следващите. Затова, когато погледнем картина, скулптура, инсталация или видео, търпението ни е минимално. Превърнали сме се в консуматори на изкуството, а не в негови ценители. По същия начин, когато видим в природата гора или някакъв друг пейзаж, ние визуално обобщаваме неговите елементи. Рядко се вглеждаме в разнообразието от замаскирани, взаимнозависими елементи, всеки от които има своя специфичен микрокосмос – огледало на огромната екосистема на планетата. Гората си е гора, дървото си е дърво. Когато видим дърво – не по-различно от онова, което предците ни са виждали преди хиляда години – ние казваме, че природата възпроизвежда собствените си форми, докато всъщност природата се плоди. Ние сме тези, които ù вменяваме цел като на живо вместилище за предмети, подлежащи на безкрайно възпроизводство, вместо да видим същността ù като неподвластен на времето катализатор на живота. Същото се отнася за изкуството, където гледаме на материалите обективно, като на съдържащи или съдържани. Нашите естетически интуиции отразяват херметическите тавтологии на една история, основаваща се на материалния прогрес. Принципите на производство се превръщат в мерило за съдържанието, символа или материала като свидетелство за скритата в него логика. Ние априорно подбираме реакциите си към еклектичната природа и опростяваме хаотичните ù детайли според потребителските си навици и своята оскъдна, напоена с медийни клишета образност. Притъпено е любопитството ни към разнородните елементи, които я съставляват, смайването ни пред разнообразието на сложните ù форми. Градовете, в които много от нас живеят и виждат природата сведена до мънички градинки и геометрично оформени паркове между сградите и колите, са твърде монолитни като опит, твърде еднакви като реална жизнена среда. Липсата на разнообразие изостря сетивния глад в основата на изкуствената медийна стимулация. Днешната естетика е рожба на технокултурата, която възхвалява претоварената с дразнители среда.
–––
По какъв начин синтетичните или основаните на технологиите творби служат на природата, от чиито ограничени ресурси произтичат всички икономики и материали? На тези „егосистеми” на себеизразяването можем да противопоставим едно изкуство, което не е така крещящо, но пък има по-дългосрочни цели и въздействия. В основата на това изкуство на природната среда стои дълбокото уважение към нашата екосистема. Този тип творчество може да бъде форма на „здравословно хранене на сетивата” и да насърчи всички нас да оценяваме по-пълно живота.
–––
В опита си да намалят настъпилия разрив между природата и човечеството мнозина художници поддържат внимателна дистанция от машинациите на пазара, като се стремят да минат отвъд традиционните изразни форми. Тяхната цел е да установят нови връзки между хората и биосистемата, от която зависи нашето бъдеще. Универсалната загриженост за природната среда, възраждането на интереса към митологията, опитите за преоткриване на базисна самодостатъчност чрез признаване стойността на биорегионалната култура – всички тези неща са част от това ново не-движение. Усеща се необходимостта от замяна на старите патриархални модели. Като изграждат нови подходи към творческия процес, много творци отхвърлят директно историята на изкуството. За тях културата не е лесно манипулируема от мегакорпорациите пропусклива мембрана, а тъкмо онова, което може да зададе форма на икономиките. Богатият спектър от биорегионални елементи, съставляващи досега ни с околния свят – климатът, географията, геологията, другите форми на живот – днес са неделима част от творческия процес, а не нещо откъснато от него. Като развиваме един специфичен за природната среда диалог, едновременно интерактивен и свързан с действителното преживяване на даденото място и време, и като даваме на тези елементи равен глас в творческия процес, ние се отнасяме с уважение към своята цялостна връзка с околната среда. Ригидните стереотипи в историята на изкуството и остарелите представи за авангардизъм могат да бъдат заменени от истинско търсене – такова, в което картите на културното наследство вече не могат да са основен ориентир. Нещо се случва по целия свят, по едно и също време, почти въпреки безполезните и дори вредни послания на медиите; този нов императив отправя предизвикателство към класическите стереотипи за художествеността като нещо, стъпило върху формалния език. Този подход вече не признава силите на централния пазар като фактор от първостепенна важност, а ги смята за унизителни. Това изкуство взема пример от самата специфика, от ясното съзнание за важността на природата там, където се е породила, във всеки отделен биорегион на света. Този акцент върху взаимността използва способността на изкуството да говори чрез материали като центриращ похват, който ни помага да възстановим връзката с мястото си в природния свят. Нашият излишен вкус към необичайното бива отхвърлен. Някои от нас започват да си дават сметка, че сме част от едно продължаващо взаимодействие, от онзи обмен и трансформация на енергии, които съставляват природата; тя, която се е превърнала в основната субстанция за едно ново изкуство, неразделно от естеството. Когато започне да възприема самия живот като творчество, човек изпитва дълбока свобода. Природата е изкуството, на което принадлежим.
Джон К. Гранд
Избрано от Balance: Art and Nature, превод от Зорница Христова
Джон К. Гранд е канадски арткритик с дългогодишен интерес и многобройни студии и публикации в областта на nature art, носител на национални и международни награди. Организатор е на Eco-Art с Peter Selz в Pori Art Museum, Финландия, 2011 г., с Kathy Venter – Life в Gardiner Museum of Ceramic Art, Торонто, 2013 г., и пет издания на Earth Art в Royal Botanical Gardens и Van Dusen Gardens, Ванкувър. Специален гост на Международен симпозиум ИЗКУСТВО–ПРИРОДА, Габровци 2014. Това е първият му превод на български език.
Преводачката Зорница Христова е родена през 1974. Завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски” и специализира постколониална литература в Оксфорд, занимавайки се конкретно със съвременна индийска литература на английски език. В нейни преводи излизат автори като Джон Ланчестър, Джулиан Барнс, Джумпа Лахири, Мартин Еймис, Честъртън, Джон Ървинг, Том Улф, Дон ДеЛило, Тони Джуд. Носител е на наградата за художествен превод на Съюза на преводачите в България за 2010.
Преводът на български език на книгата на Джон К. Гранд „Равновесие: изкуство и природа” е финансиран по проект ДУХЪТ на ПРИРОДАТА.
Duppini Art Group 